10 септември е обявен за Световен ден за превенция на самоубийствата от Световната здравна организация през 2003 г. по инициатива на Международната асоциация за превенция на самоубийствата. Медицински център НМ Дженомикс насърчава и подкрепя индивидуалния подход в диагностиката и лекарствената терапия на състоянията, които засягат психичното здраве и потърси мнението на Д-р Георги Джупанов, лекар психиатър, за да осветли факторите за суицидно поведение – психични разстройства, генетика, социална и икономическа среда, травматични преживявания, употреба на психоактивни вещества и зависимости.

Моля, представете се. 

Д-р Георги Джупанов, психиатър, началник на отделението за детокс в Държавната психиатрична болница за лечение на наркомании и алкохолизъм, София, Суходол (ДПБЛНА).

10 септември е международен ден за превенция на самоубийствата, каква е ситуацията в България? 

По данни на Евростат стадартизираната честота на смърт поради суицид е 6,57 на 100 000, което ни нарежда по-ниско от средното за ЕС. Най-добре се представят в това отношение Гърция , Кипър и Малта. Първите три страни от ЕС по честота на суициди са Литва, Словения и Малта. Средната честота за ЕС е 10,4 на 100 000 и има тенденция към понижение. Мъжете в България отнемат живота си много по-често от жените, като съотношението е приблизително 3 към 1. Нивата на самоубийства са по-високи в селските райони, както и в Северозападния и Северния централен район на страната, а водещите мотиви са тежки телесни или психични заболявания, както и лични или семейни конфликти.

Какви са основните митове и табута свързани с тази тема? 

Самоубийството и опитът за самоубийство като целенасочено действие са форми на поведение, присъщи само на човека. При животните може да наблюдаваме саморазрушителни и саможертвени поведения, които приличат, но не са същото като самоубийството при човека, защото то предполага себеосъзнаване, аспект на самосъзнанието, която е сигурно засвидетелствана само при нас. Елемент на това самосъзнаване е и съзнанието за крайността на живота. Посягането на собствения живот е енигма по много причини, включително защото от една страна влиза в противоречие с основен инстинкт – този за самосъхранение, а от друга – в противоречие с табуто да се отнема собствения живот заложено от повечето религии и култури, включително и от нашето Православие. Трябва да отчитаме дали се касае за целенасочено автоагресивно действие с цел отнемане на собствения живот, дали е демонстративен опит като “вик за помощ”, дали е болестно, психотично мотивирано или импулсивно поведение на самонараняване, дали е резултат от непреднамерено неправилно дозиране на различни медикаменти и психоактивни субстанции. Не може да се предотвратят всички суицидни актове. Може да се опитаме да намалим честотата им и в това има смисъл. Не може да се каже, че всички , които посягат на живота си го правят по причина на психична болест. Социалните фактори са очертани например от един от бащите на социологията – французинът Емил Дюркем. Той от социологическа гледна точка разграничава следните категории:

Егоистични- поради загуба ба чувството за интеграция със социалната група. Този модел обяснява високата суицидност при самотните хора, в урбанизирани райони, където преживяването за самота и за изолация може да бъде силно.

Алтруистични- поради ексцесивна интеграция в групата. С този модел се обясняват саможертвените самоубийства на японските войници, по време на война;

Аномични- поради нарушена социална регулация при социални промени, загуба на ценностни и морални ориентири. Състояние твърде добре описващо нашето общество напоследък, макар и не само нашето.

Някои добавят тук и т.нар. фаталистично, дължащо се на ексцесивна социална регулация, при която хора изпадат в безнадеждност поради сблъсък с несломими ригидни правила и загуба на свобода.

Нещо, което Дюркем първоначално игнорира, под предлог, че това е повече въпрос на социална психология, е идеята на неговия колега Тард, за възможността за епидемии от самоубийства, които са резултат от имитативно поведение , нещо , което френските класици на психиатрията и психологията са наричали ментално заразяване, а днес по-скоро може да срещнете израза социално заразяване. Такива епидемии не са само резултат от икономически кризи и неблагополучия, без никак да подценяваме тяхната роля. Да , суицидното поведение става по-често при икономическа криза, бедност и недоимък. Това не обяснява изцяло социалната страна а въпроса. Има примери на серии от суицидни актове сред младежи например вследствие на примери за такова в социалните мрежи. Имаме пример и от историята за това как песимистични философии и духовни учения, всъщност антидуховни лъжеучения, водят до епидемии сред последователите си. Това е станало в Птолемеев Египет , в Александрия преди около 2300 г, сред последователите на Хегезий от Киренайка, който от епикурейство и краен хедонизъм , достига до изграждане на учение проповядващо краен песимизъм и резигнация. На фараонът му се наложило да наруши, така да се каже, свободата на словото, забранил разпространението на учението на Хегезий, за спре вълната от суициди. Такива духовни лъжеучения са разпространяват немалко днес, на фона на секуларизацията от последните около 300 г., която обаче породи и духовна празнота.
Най-накрая, да не забравяме и описаното от бащата на логотерапията Виктор Франкъл „балансово самоубийство“, което не резултат от психична болест, а от тежко негативна житейска равносметка и като последица – загуба на смисъл.

Как да разпознаваме симптомите на суицидност, както в себе си, така и в другите? 

Да питаш някого дали има мисли да си посегне не е довело никого до самоубийство. Може да има преки и непреки данни в изказа и поведението на страдащия човек за неговото вътрешно състояние. Има и допълнителни фактори като житейски стресове, ситуацията в която е човека, социалните условия. Трябва да се вземат на сериозно изказвания за мисли, планове или подготовка. Важни фактори са изолацията, самотата, безнадеждността, преживяване на потиснатост, безпокойство, гняв, лабилност, предишни опити за самоубийство или самонараняване. Импулсивността може да изиграе доста неблагоприятна роля. Измежду психичните заболявания човек се сеща обикновено за депресията, но не трябва да се забравят биполярното разстройство, шизофрениите, зависимостите, тежките личностови разстройства, например пограничното. Хората със хронична, особено нелечима телесна болест също са в риск.

Как да помогнем при спешна ситуация? 

Без всякакво съмнение човекът трябва да се консултира от психиатър, при съществен риск да се приеме в психиатрична болница, да се проследява редовно след това. Стигмата много тежи и на пациентите , и на близките, но преодоляването на съпротивите произтичащи от както от стигмата , така и от самата психична болест може да спаси живот. Голяма морална дилема пред всички се очертава, когато някой трябва да бъде лекуван против волята му, но и това се налага понякога.

Психичното здраве даденост ли е или трябват целенасочени усилия за поддържането му?

Психичното здраве има и елемент на даденост, доколкото човек може да има, а може и да няма предразположеност за психично здраве и болест. Но със сигурност е нещо за което човек трябва целенасочено да се грижи, подобно на телесното.

Как според вас фармакогенетиката би могла да е от полза за персонализиране на превенцията и лечението на психично-здравни проблеми?

Ако се облегнем на биопсихосоциалния модел на болестта можем уверено да кажем че суицидното поведение има биологични, социални и психологични корени. Измежду биологичните корени , важна роля играят генетичните. Може да се унаследи риск за депресия, но може и към конкретно поведение – например самоувреждане. По-конкретно за фармакогеномиката може да се очаква да допринесе по отношение на изясняване защо някои лекарства не действат както се очаква, а има лекарства, които намаляват суицдния риск убедително. Също така може да допринесе за прецизиране на терапията, но в тази област има още какво да се проучва , за да даде резултат в ежедневната практика.

Повече по темата можете да прочетете на сайта на Министерство на Здравеопазването в България ТУК