10 септември е обявен за Световен ден за превенция на самоубийствата от Световната здравна организация през 2003 г. по инициатива на Международната асоциация за превенция на самоубийствата. НМ Дженомикс насърчава и подкрепя индивидуалния подход в диагностиката и лекарствената терапия на състоянията, които засягат психичното здраве и предприе информационна кампания, в която потърси мнението на специалисти в областта – псхолози и психиатри, за да осветли факторите за суицидно поведение – психични разстройства, генетика, социална и икономическа среда, травматични преживявания, употреба на психоактивни вещества и зависимости.

Моля, представете се.

Казвам се Йордан Танковски и съм психолог. Имам известна практика при работа с хора със суицидни нагласи. В миналото работих като експерт в „Телефона на доверието“ към БЧК. Едно време (в края на 80-те и 90-те години беше иновативна служба, която се занимаваше с кризисна интервенция и помагаше на много хора, които преживяваха екзистенциални кризи. Такива кризи са и опитите за самоубийства. В България има няколко такива служби и кризисни телефони, но те повече са специализирани за жени, жертви на насилие или деца. Няма такава служба, която да се занимава само с суицидности и за съжаление „Телефона на доверието“ към БЧК е закрит. Там имаше много добри специалисти. Сега имам някои случаи на хора със суицидни намерения. Понеже провеждам и различни обучения по теми, касаещи личностното и професионалното развитие понякога попадам на хора със суицидни намерения. Интересното е, че по време на обучителния формат хората не показват тези си намерения, а ги споделят по символичен, по- неформален и анонимен начин.

10 септември е международен ден за превенция на самоубийствата, каква е ситуацията в България с 1500 самоубийства и 3000 неуспешни опита годишно?

Да, и аз гледах тази статистика, но трябва да се знае, че след Ковид се задълбочиха тревожните разстройства и депресиите при хората. Никой от големите специалисти в областта на медицината и епидемиологията не предвиди психологическите последствия за хората от локдауните. УНИЦЕФ има едно изследване, което в свързано косвено с темата за самоубийствата, но то е само за децата и тийнейджърите. „Един от пет смъртни случая сред тийнейджъри на възраст 15-19 години в ЕС е причинен от самонараняване“ показват данни на Регионалния офис на УНИЦЕФ за Европа и Централна Азия. Самоубийството е втората най-честа причина за смърт сред подрастващите в тази възраст в Европа. Въпреки, че тези данни са за Европа и Централна Азия, това важи и за България. Често хората и най- вече децата не знаят как да се справят с техните негативни емоции и преживявания. Често не знаят към кой да се обърнат за помощ. Да не говорим, че проблеми като стрес, тревожност, депресия, хранителни разстройства в нашето общество будят срам. Хората предпочитат да ги капсулират в себе си и да не говорят за тях. Това задълбочава тяхната драма и когато се обърнат за помощ е твърде късно. Още един цитат от това изследване – „причината да не се търси професионална помощ, ако негативните емоционални преживявания са силни, най-често е  тревожност или срам (63%) или незнание  къде да се потърси помощ (17%)“, сочат резултатите от допитване, проведено в U-Report Bulgaria през 2020 г. За да се справят, повечето млади хора опитват или да не обръщат внимание на преживяванията си (41%), или прибягват до негативни практики, които вредят на здравето им (33%). Такива лоши практики, използвани като негативни защитни механизми са употребата на психоактивни вещества (ПАВ); криминални прояви, рисково поведение свързано с екстремно шофиране; екстремни хранителни режими; самонарянаващи практики; трениране на екстремни спортове с повече адреналин. Има данни за България, които показват, че 11% от момичетата и момчетата във възрастта между 10-19 години са с диагностицирано психично разстройство. Това означава няма кой да следи тези тенденции в образователната система, няма обучени специалисти и педагози, които да улавят съвсем в  началото тези разстройства и да насочват децата към специализирана помощ. Няма кой да открива суициднистта в зародиш, защото тя е следствие на нещо. Все още психологическата култура на българина  е ниска. Хората „консумират“ преживяванията си, но се държат безотговорно към тях, като не търсят произхода им, причинно-следствените връзки. Хората не разбират връзката между емоциите и потребностите си и когато са наранени анонимно страдат, без да споделят, без да търсят помощ от специалисти.

Какви са основните митове и табута свързани с тази тема?

Един от основните митове е „те сами са си виновни“. Този мит насажда виновност, често от религиозен характер. Кой си ти, че ще си отнемаш нещо, което не си създал (живота) казва религията. Даже скоро, в селото на жена ми човек се самоуби и свещеника отказа да го опее, защото според църквата това е грях. В нашата култура има много зловредни стереотипи, свързани с безпомощността. Имаме приказка за „Неволята“, която е много силно културно детерминира безпомощността, да изчакаш да дойде неволята и всичко ще се оправи.

Друг мит е „хората, които правят опити за самоубийство просто търсят внимание“. Те няма да го направят, а искат така да привлекат внимание към себе си. Има и такива, разбира се, но от опита си знам, че човек, който дава сигнал за такова намерения не трябва да се подценява. Самосъжалението е типична реакция на много самоубийци, но често зад него има и сериозно намерение за реализация. Самосъжалението е вид автоагресия. Тя показва, че човек в стигнал до крайно отчаяние с което е загубил основните опори в живота си. По-екстровертите хора го заявяват пред други хора, но по-опасни са интровертите, анонимните типове, защото те даже и не споделят намеренията си.

Друг мит „самоубийството е въпрос на личен избор, като е по- добре да не се месим“. При всички случаи трябва да се намесим! Спасявал съм хора, защото ценностите им са били доста объркани, направили са много лоши избори в живота си, дори и този – намерението за самоубийства също е лош избор. Понякога един разтърсващ разговор в който човек споделя всичко дълбоко и искренно може да послужи за катарзис и това да помогне на човек да преосмисли намерението си. Съчетанието на лични житейски неблагополучия с рискови ценности е лоша комбинация, която мотивира хората по-лесно са посегнат на живота си. Важен момент от такава терапия е да накараш човек да намери други важни житейски опори, заради които си заслужава да живее. Например, възрастна жена загубила съпруга си внезапно (починал от масивен инфаркт) изпада в такава скръб, че заявява, че пасивно ще се самоубие – спира да се храни и се затваря сама в тъмна стая. Помощта беше като казах на дъщеря и да води често внучките при баба им и възрастната жена започна да се грижи за тях. Това е нов приоритет – безапелационен, бабата няма как да не се грижи за внучките.

Още един мит „само хора с психични отклонения и заболявания посягат на живота си“. Има хора, които преживяват сериозна екзистенциална криза и нямат психични заболявания и пак посягат на живота си. Има импулсивни хора, които в състояние на силен афект, причинен от любовно разочарование или бизнес фалит, могат да направят успешни опити с летален край. Да, депресивните хора и тези преживели постравматичен стрес са по-уязвими. Това не означава, че устойчив и рационален човек не може да изпадне в тежка криза, която да го подтикне към такова действие. Има още много митове, но мисля че тези са едни от основните.

Как да разпознаваме симптомите на суицидност, както в себе си, така и в другите?

Първо трябва да почнем с рисковите фактори, защото симптомите са след това. Един сериозен фактор е преживяването на тежка травма, свързана със загуба на близки хора, имущество, работа. Любовните разочарования, изневери и домашното насилие са също са сериозни предикатори. Някои хора употребяват сериозни психоактивни субстанции като кокаин, амфетамини, антидепресанти и халюциногенни вещества. След употреба, особено след злоупотреба с ПАВ следват депресивни епизоди, които могат да отключат самоубийствени действия (особено тези, употребяващи амфетамини и кокаин). Много сериозно отношение трябва да има към хора с предишни опити за самоубийство, защото често те нямат изградени механизми за справяне със сложни житейски конфликти.

Иначе симптомите могат да бъдат – депресия и силна тъга ; хора, които предприемат извънредни рискове – карат екстремно бързо без причина; такива, които заявят, че искат да се самоубият; мизантропско отношение към света, злоупотреба с ПАВ; хора, които казват, че са безполезни за обществото; преживели насилие; хора, които говорят за завещание на други. Не трябва да се подценяват хранителните разстройства – булимия и анорексия, защото при тях имам един пасивен, често несъзнателен стремеж към самоубийство. Липсата на самочувствие при тинейджърите, но и възрастни хора с проявено аутсайдерско поведение.

Други по незабележими причина са свързани с т.н. когнитивни пристрастия или изкривявания. Това са систематични модели на грешки в мисленето, които могат да повлияят на нашите възприятия, преценки и взимане на решения. Например едно такова е „подценяването на риска“. Има хора безразсъдно правят неща, които са с много висок риск за здравето и живота им, но те не го съзнават.

Мислене тип „всичко или нищо“ е изкривяване, в което даден човек вижда всичко „черно- бяло“. Такива хора са докачливи, обидчиви, често се чувстват предадени от другите и в ситуация на завишено разочарование от хора и житейски ситуации биха могли да посегнат на живота си.

Има изкривяване, което се нарича „негативно или апокалиптично мислене“. Тези хора вярват в конспирации, тълкуват разни природни явления като че всеки момент ще свърши света. Когато се разочароват, че света не свършва е възможно те да приключат със себе си.

Как да помогнем при спешна ситуация?

Със сигурност не трябва да се правим на психотерапевти (освен ако не сме такива), а да окажем психологическа подкрепа. Добре е да задаваме отворени въпроси на такива хора и много да слушаме какво ни казват. Слушането трябва да е емпатично.

Внимателно трябва попитаме за намеренията на човека? Често те казват това, което искат. Не трябва да позволяваме да ни манипулират с това, че може да се самоубият пред нас. Кажете: „Аз съм с теб, готов съм да те изслушам, но моля те не ме запалшвай с това, че ще се самоубиеш пред мен!“.

Веднага трябва да направим оценка на риска. Какво са обстоятелствата в момента. Къде се намира човека? Какво знаем за него? Имал ли е други опити? С каква категоричност говори? Ако е написал или споделя конкретен план за самоубийство, ако е написал завещание и други.

Ако успеете да го откажете веднага го насочете към специалист, свържете с негово близки, които да го наблюдават и да го подкрепят. Тези хора не трябва да бъдат оставяни сами. Добре е да има някой, който да ги наблюдава, като това може да бъде близък или роднина.  Ако прецените, че нямате капацитет да се справите сами се обадете на 112.

Не е добре да им казваме: „всичко ще бъде наред, не бой се!“; “ Стегни се бе, бъди мъж!“; „Ти си егоист“; „Отпусни се!“; „Живота е пред теб, ще се справиш!“ Това са зловредни клишета, които могат да нагнетят още повече напрежение! Полезни фрази са: “ Разбирам как се чувстваш,; съжалявам че се чувстваш така; тук съм, за да те изслушам; искаш ли да потърсим заедно помощ; с теб съм.“

Каква следва да е превенцията?

Превенцията не може да бъде еднократен процес. Тя трябва да започва още в училище като се следи за деца в риск, с аутсайдерско поведение. Да се оказва навременна помощ на хора преживели стрес и кризи. Да се учат хората да споделят преживяванията си; да си водят личен дневник в който да описват състоянията и да се опитват да ги разбират. Много важно е да се учим да търсим помощ и да разчитаме на другите. Да живеем активен живот в който в включен спорт, здравословно хранене. Да имаме приятелска среда с която да поддържаме активни контакти. Да не се самоизолираме. Да имаме занимания и здравословни хобита, които да ни вдъхновяват и да ни дават смисъл.

Как фармакогенетиката би могла да е от полза за персонализиране на превенцията и лечението?

Това не е в територията на моята експертиза, но със сигурност е от полза за определени състояния. При някои тревожни разстройства е добре психотерапията на суициднистта да се съчетае с определен медикамент. Добре е със суицидността да се работи мултидисциплинарно. Аз съм противник само на медикаментозното лечение. Биопсихосоциалния подход е най- правилен. Всичко трябва да почва от добра оценка на риска. Много е важно човек да има подкрепата на общността.